„Времеубежище“ на Георги Господинов е един от най-забележителните романи на съвременната българска литература. Носител на наградата „Букър“, този роман разказва за парадоксите на паметта, старостта, миналото и неговото въздействие върху настоящето.
Господинов умело пресъздава сложността на човешката душа, като ни въвежда в свят, в който времето не е просто линейно – то е преплетено, съпоставено с личните ни спомени и живи картини на света.
Във „Времеубежище“ всеки момент е изпълнен с дълбока философия, всяко изречение носи в себе си отражение на вечността, а думите му се преплитат с тъга и проникновен размисъл.
В следващите редове ще повдигна завесата към носталгията по миналото, уловена от автора, като поместя някои от най-вдъхновяващите и впечатляващи цитати от книгата.
Цитати от „Времеубежище“
„Той социализмът мое ад е бил секакъв, ама си му знам цаката и искам да се върне. Той че ме излъже еднъж, я че го излъжем дваж, все че се погодиме, а туй новото време, то само докато те гледа, и те обира. Прегазва те като бързия влак, фиииу и айде, седиш по долни гащи и никой не те бръсне за слива“.
***
„Миналите времена са летливи, изветряват лесно като отворено шише парфюм, но ако имаш нос,винаги можеш да уловиш малко от дъха му.“
***
„За българина оплакването е като хващането за времето на Албиона, винаги на място.“
***
„Миналото се утаява в следобедите, там времето видимо се забавя, успива се по ъглите, примижава като котка срещу светлината, идваща през тънките щори“.
***
„Ако не сме в нечия памет, има ли ни изобщо?“
***
„Чудовище обаче има, има едно чудовище, което очаква всеки. Смъртта, ще кажете, да, да, смъртта му е сестра, но старостта е чудовището. Това е истинска (и обречена) битка, без блясък, без фойерверки, без мечове с вградения зъб на Свети Петър, без вълшебни брони и неочаквани помощници, без надежда, че певци за тебе песни ще пеят, без ритуали…“
***
„Всъщност тялото ни се оказва милостиво по природа – накрая малко амнезия, вместо анестезия. Паметта, която ни напуска, ни оставя да си поиграем за последно във вечните поля на детството.“
***
„Дали човек може да се събира по този начин, на части, през спомените на другите и какво би се получило накрая, какво франкенщайнско чудовище на миналото би излязло от всичко това? Нещо, слепено от абсолютно несъвместими спомени и представи на толкова много хора.“
***
„Има нещо, има тъга и тяга, които вместо да отслабват, сякаш се засилват с годините. И то сигурно е свързано с все по-бързото опразване на стаите на паметта ни. Един, който отваря врата след врата, минавайки от стая в стая, с надеждата, надежда и страх, да срещне в една от тях самия себе си – там, където още е цял.
Не е ли тази тяга по миналото в крайна сметка опит да се стигне до онова здраво място, колкото и назад да е то, където нещата са още цели, мирише на трева, гледаш от упор розата и нейния лабиринт.“
***
„Ако нещо може да спаси тази държава от целия кич, който се изсипва отгоре й, помислих си, то ще е само мързелът и безхаберието. Което я погубва, то и ще я оварди.“
***
„Понякога е по-трудно да забравиш, отколкото да си спомниш.“
***
„Паметта те държи, сковавате в твърдите очертания на един единствен човек, когото не можеш да напуснеш. Забравата идва, за да те освободи. Чертите губят остротата си и категоричността си, неяснотата размива формата. Ако не помня ясно кой точно съм, мога да съм всеки, дори себе си, дори себе си като малък.“
***
„В крайна сметка писането идва, когато човек е усетил, че паметта не стига.“
***
„Докато помниш, държиш миналото настрана. Като да си запалил огън насред нощна гора. Наоколо са наклякали демони и вълци, зверовете на миналото стесняват кръга, но още не смеят да прекрачат. Алегорията е проста. Докато огънят на паметта гори, ти си господарят. Почне ли да загасва, воят ще се усилва и зверовете ще идват все по-близо. Глутницата на миналото.“
***
„Краят на един роман е като края на света, добре е да се отлага.“
Неразбираемо.Също като късната социалистическа проза.