„Верити“ от Колийн Хувър е история, която се промъква под кожата бавно и почти незабележимо. Като студен въздух през недобре затворен прозорец. Като сянка, която виждаш с периферното си зрение и всеки път, когато се обърнеш, вече я няма.
Романът на Колийн Хувър е зловещо пътуване из живота и съзнанието на писателката Верити Крофорд – жена, около която сякаш всичко е покрито с фин слой мрак. Тайни, заровени достатъчно дълбоко, за да започнат да гният. Минало, което не иска да остане минало. Обсесия, манипулации, желания, вина и онези малки жестокости, на които човек понякога се оказва способен, когато никой не гледа.
Това е история, която на моменти те кара неволно да се запиташ в какъв свят всъщност живеем.
И когато стигнеш до края ѝ, може би най-неприятната мисъл няма да бъде какво точно се е случило.
А дали подобно нещо някъде не се е случило наистина.
„Прислужницата“ на Фрида Макфадън – заслужава ли си да се прочете
Колийн Хувър е написала „Верити“ така, че романът да се впие в съзнанието като трън – малък, почти незабележим, но достатъчно остър, за да го усещаш дълго след последната страница.
И може би затова не е изненадващо, че това е поредната нейна история, намерила пътя си от страниците към големия екран.
От 3 октомври „Верити“ вече е в кината, а в мрачния свят на романа ни отвеждат Ан Хатауей и Дакота Джонсън. Те се превъплъщават в двете жени, около които е опъната цялата паяжина на историята – Верити Крофорд и младата писателка Лоуен Ашли.
И точно появата на филма ме накара да си задам въпроса, който вероятно ще си зададат и много от вас:
Да прочетем книгата или да изгледаме филма?
Тъй като досега не съм ви разказвала подробно за „Верити“, реших вместо класическо ревю да поставя книгата и екранизацията една срещу друга.
Не като противници.
По-скоро като две отражения в едно и също тъмно огледало.
И за да разберем кое от тях е по-подходящо за вас, нека започнем от самото начало.
Сюжетът на „Верити“
С „Верити“ авторката на бестселъри Колийн Хувър напуска по-познатите територии на любовната драма и ни хваща за ръка, за да ни поведе към доста по-мрачно място – дълбоките дебри на психологическия трилър.
Вратата към този свят се отваря бавно.
Първо срещаме Лоуен Ашли – героинята, изиграна във филма от Дакота Джонсън.
Лоуен е млада писателка, която само преди дни е преживяла тежка загуба. Животът ѝ сякаш се разпада на малки парчета, а финансовите проблеми допълнително затягат примката около нея.
И именно тогава се появява предложението.
Онзи тип предложение, което изглежда като спасителен пояс.
Докато не осъзнаеш, че понякога спасителните пояси също могат да те повлекат към дъното.
„Последното послание“ – разочароващ или интригуващ?
Лоуен получава възможност да довърши изключително успешната криминална поредица на прочутата писателка Верити Крофорд.
Притисната от обстоятелствата, тя приема.
Така попада в дома на семейство Крофорд – място, което отвън може би прилича на дом, но отвътре постепенно започва да напомня на затворена кутия, пълна със спомени, загуби и тайни.
Там живеят Верити, съпругът ѝ Джереми и едното им дете.
И още с първата си среща с известната писателка Лоуен е разтърсена.
До вчера Верити Крофорд е била блестящ автор, жена с кариера, семейство и глас, който достига до хиляди читатели.
Сега лежи почти неподвижна след тежка катастрофа.
Тялото й е тук.
Но сякаш самата тя е останала някъде много далеч.
Приклещена между живота и смъртта, Верити изглежда безсилна, почти отсъстваща от света около себе си.
Поне на пръв поглед.
Лоуен започва да преглежда бележките и материалите на писателката, за да намери посоката, по която да продължи поредицата ѝ.
И тогава открива нещо, което никога не е трябвало да вижда.
Ръкопис.
Непубликувана автобиография.
Мрачна.
Зловеща.
Интимна до степен, в която сякаш не четеш думи, а надничаш през процеп в заключена врата.
Страниците са пропити с мисли, които трудно можеш да забравиш, и събития, които карат кръвта да застине.
Това е животът на Верити.
Разказан от самата Верити.
Без грим.
Без маска.
Без милост.
Лоуен решава да скрие откритието си. Никой не трябва да знае за ръкописа.
Но любопитството е особено опасно животно. Колкото повече го храниш, толкова по-гладно става.
И така тя започва да чете.
Страница след страница.
Признание след признание.
„Един по един“ на Фрида Макфадън аналог на „Десет малки негърчета“ – не мисля така
Докато постепенно границата между чуждата история и собствения ѝ живот не започва да се размива.
Лоуен все още не подозира, че думите, които държи в ръцете си, няма просто да променят начина, по който гледа на Верити.
Те ще променят самата нея.
А междувременно в къщата се случва още нещо.
Нещо тихо.
Почти неуловимо в началото.
Чувствата на Лоуен към Джереми започват да пускат корени.
Първо плахо, като младо дърво, което търси пролука в твърдата земя.
После все по-дълбоко.
Все по-настойчиво.
Докато накрая започват да обгръщат мислите ѝ като бръшлян около стара къща.
Но има една пречка.
На горния етаж лежи Верити.
Неговата съпруга.
Жената, която сякаш отсъства от този свят, но присъствието ѝ изпълва всяка стая.
Дали Джереми е способен да отвори сърцето си отново, докато сянката на жена му все още пада върху живота му?
Какво всъщност крие Верити?
И колко надълбоко е готова да копае Лоуен, преди да разбере, че някои тайни не чакат да бъдат разкрити – те чакат някого, когото да погълнат?
А когато любовта, желанието и страхът започнат да говорят едновременно, кой глас ще чуе Джереми?
Усещането от книгата
Колийн Хувър е от онези автори, които умеят да бъдат търпеливи.
Тя не хвърля читателя в бездната още на първата страница.
Първо го приближава до ръба.
Оставя го да погледне надолу.
След това прави още една крачка.
И още една.
Докато в един момент не осъзнаеш, че вече падаш.
Историите ѝ се изграждат бавно, методично, почти хипнотично. Не те сграбчват непременно от първия абзац. Вместо това се увиват около теб.
Като песента на сирените – отначало далечна и едва доловима, а после толкова красива и настойчива, че забравяш накъде си тръгнал.
С всяка следваща страница мелодията става по-силна.
Докато вече не можеш да се откъснеш.
И това не важи само за сюжета.
Хувър изгражда персонажите си по същия начин – пласт след пласт.
Не ги разделя лесно на добри и лоши. Вместо това осветява за миг едната страна на лицето им, а другата оставя в сянка.
След това обръща светлината.
И изведнъж човекът, когото сме смятали, че познаваме, изглежда напълно различно.
Тя ни допуска до вътрешните им противоречия, до желанията, които се страхуват да признаят, до битките между разума и сърцето.
Но и до онези тъмни ъгли на съзнанието, в които повечето хора предпочитат никога да не надничат.
Точно там „Верити“ е най-силна.
Не в ужаса от това, което виждаме.
А в съмнението дали виждаме истината.
Книгата или филмът?
Обикновено екранизацията влиза в неравна битка с книгата още преди началните надписи.
Защото как се побира в два часа онова, което читателят е преживявал дни наред?
Как един кадър може да замени изречение, което си препрочел три пъти?
Как лицето на актьор може да пресъздаде напълно образа, който въображението ти е рисувало насаме?
Малко са хората, които остават напълно доволни от филмова адаптация, ако преди това са се оставили на магията на романа.
Думите вече са изградили свой собствен свят.
Те са оплели читателя като паяк, който търпеливо тъче мрежата си нишка по нишка.
И когато влезем в киносалона, неизбежно носим тази мрежа със себе си.
При „Верити“ обаче се случва онзи рядък феномен, при който киното не се опитва отчаяно да надвика книгата.
То просто говори на друг език.
И го прави изненадващо добре.
Режисьорът е успял да улови есенцията на романа – онова постоянно усещане, че нещо не е наред, дори когато на екрана привидно не се случва нищо страшно.
Сякаш зад всяка врата има някой.
Сякаш всеки поглед трае секунда повече, отколкото трябва.
Сякаш къщата диша.
А Ан Хатауей и Дакота Джонсън превръщат тази атмосфера в нещо още по-плътно.
Играта им е магнетична.
Хипнотична.
От онези изпълнения, при които забравяш, че гледаш актриси, и започваш просто да наблюдаваш две жени, затворени в един опасен танц, в който никога не си напълно сигурен коя води.
Времето по време на прожекцията се изплъзва неусетно.
Два часа могат да се стопят като восък около пламъка на свещ.
Основните мистерии и послания на романа са запазени, което за мен е най-важното.
Да, част от най-бруталните детайли, които Хувър описва в книгата, са останали извън екрана.
Но липсата им не изтръгва сърцето на историята.
Сюжетът продължава да работи.
Напрежението продължава да се стяга като въже.
А въпросите продължават да остават в главата ти и след финалните надписи.
И все пак – кое да изберем?
Ако ме попитате дали трябва да прочетете „Верити“ или да гледате филма, този път няма да ви накарам да избирате страна.
Защото според мен и двата варианта си заслужават.
Книгата има онова особено предимство на литературата – позволява ти да се заключиш в съзнанието на героите.
Да останеш там.
Да чуеш мислите им.
Да почувстваш съмненията им.
Да бъдеш сам с онези думи от ръкописа на Верити и сам да решиш какво означават.
Филмът, от своя страна, дава на историята тяло.
Лица.
Погледи.
Тишина.
Онзи особен вид тишина, който понякога е далеч по-плашещ от писък.
И точно затова смятам, че на което и да заложите, трудно бихте сбъркали.
И книгата, и филмът отварят една и съща врата.
Просто ви превеждат през нея по различен начин.
А от другата страна ви чака свят, в който любовта може да се превърне в обсесия, истината може да бъде най-добре написаната лъжа, а човекът до вас може да се окаже непознат.
И когато стигнете до края, вероятно ще имате много въпроси.
За Верити.
За Лоуен.
За Джереми.
За истината.
Но може би ще имате и една съвсем проста, почти детска молба към Вселената:
Нека това никога да не се е случвало наистина.
