Фрида Макфадън е моят своеобразен Стокхолмски синдром – както неведнъж съм споделяла. Колкото и често да сравнявам книгите ѝ с литературен фастфуд, все се улавям, че посягам към поредното заглавие с надеждата този път да открия нещо повече. И макар надеждата често да остава самотна на последната страница, аз продължавам да ѝ давам още един шанс.
„Заключената врата“ от Фрида Макфадън – отключва любопитство, но не и страх
Последно се спрях на криминалния ѝ роман „Един по един“. Причината беше повече от обещаваща – мнозина го сравняваха с произведение на любимата ми Агата Кристи, а именно Десет малки негърчета. Самата анотация звучеше интригуващо и без колебание поставих книгата в списъка си с четива, които непременно искам да прочета.
Анотацията, която ме спечели
Ще бъдем шестима.
Шестима възрастни. Натъпкани в миниван за шест души като сардини, заедно с целия багаж, без който сме решили, че не можем да преживеем ваканцията си в луксозен и претенциозен хан. Резервацията ни е за шест дни. Шест дни преходи и горещи вани. Шест дни далеч от цивилизацията.
Майка ми беше религиозна жена. Така знам, че на шестия ден били създадени и човекът, и змията. Нали знаете – змията, която накрая убедила Адам и Ева да изядат забранения плод и ги изгонила завинаги от Райската градина.
Ето защо числото шест символизира едновременно човека и злото, което го покварява.
В откровението 666 е числото на дявола.
Шестата божа заповед гласи: Не убивай.
Шест не е хубаво число.
Аз не съм религиозен. Не ходя на църква. Не вярвам във висша сила. За мен шест е просто число, като всяко друго. Но знам, че всеки един от тези шестима души крие тайна, която не иска ниской да разбере.
Мога да ви кажа моята още сега:
В края на тази седмица само един от нас ще се прибере у дома жив.
Един по един
Романът проследява живота на семейна двойка, в чиито отношения някогашната близост е избледняла като стара фотография, оставена твърде дълго на слънце. Тръпката отдавна е отстъпила място на умората, а онези малки неща, които някога са носели радост, днес пораждат единствено раздразнение.
На този фон една дългоочаквана ваканция изглежда като възможност за промяна или поне като момент на равносметка. Двамата заминават с приятели на шестдневна луксозна почивка. Въпреки че анотацията подчертава символиката на числото шест и неговото библейско значение, останах с усещането, че този елемент е по-скоро загатнат, отколкото действително вплетен в историята.
„Затворникът“ от Фрида Макфадън – напрегнат криминален трилър с неочакван финал
Похватите на Макфадън
Тук отново се сблъскваме с добре познатия стил на Макфадън. Сюжетът се движи бързо и леко, а напрежението се изгражда чрез поредица от обрати, които често разчитат повече на изненадата, отколкото на дълбочината. Главната героиня е представена като човек, който непрекъснато открива нови поводи за недоволство, а образът ѝ трудно успя да предизвика у мен съчувствие или истинска емоционална връзка.
Най-голямото ми разочарование обаче остана сравнението с Агата Кристи. За мен „Един по един“ не успява да доближи атмосферата, психологическото напрежение и прецизната конструкция на „Десет малки негърчета“. Вместо това получих поредната история на Макфадън, която според мен е по-шумно възхвалявана, отколкото заслужава.
„Прислужницата“ на Фрида Макфадън – заслужава ли си да се прочете
Четиво за самолета
Това обаче не означава, че книгата няма своето място. Напротив – тя е леко и непретенциозно четиво, подходящо за моменти, когато търсите история, която да ви занимава, без да ви натоварва емоционално или да изисква пълното ви внимание.
Ако ви предстои дълъг полет и се чудите как да съкратите часовете до мечтаната дестинация, това е напълно подходящ избор. Историята се чете бързо и неусетно, макар че след седмици вероятно ще помните единствено основните линии на сюжета, а не усещането от самото четене.
Продължавам да възприемам книгите на Макфадън като кафе, поднесено в ресторанта на отдалечен хотел някъде по света – напитка, която върши работа, когато имаш нужда от нещо топло и познато, но трудно може да се сравни с истинско италианско еспресо, онова наситено преживяване, което събужда всички сетива. Едното оставя траен послевкус и желание за още, а другото просто запълва момента.
И може би именно в това се крие моето противоречие с Фрида Макфадън – продължавам да се връщам към книгите ѝ с надеждата, че зад следващата корица ме очаква ароматът на истинското еспресо, а засега откривам единствено поредната чаша кафе, която се изпива лесно и се забравя също толкова бързо.
